Кошница

Кошницата е празна



Регистрация »

Забравена парола »

ЛИЛИ СТИЛ - ЛМ - Изработка на народни носии и сценично облекло
www.narodninosii.com+359 893 422 597
ЛИЛИ СТИЛ - ЛМ - Изработка на народни носии и сценично облекло
Ушиване по поръчка - Изпратете запитване
Калушари
   
Калушари [701] - Мъжка носия

Калушари [701] - Мъжка носия

Код: 701

Ушиване на модела с Вашите мерки »



Български калушари

Съществуването на сходен по форма и съдържание ритуал в две традиционни култури поставя редица въпроси за източниците на близост и различие, както и за механизмите на тяхното осъществяване. Разпространението на ритуална практика надхвърлящо границите на етническата територия създава предпоставки за интересни наблюдения по отношение на културните процеси, но и поражда опасността от рисковани заключения. Илюстрация на последното е противоречието между традиционната българска етнография в лицето на Д. Маринов и М. Арнаудов и безспорния авторитет по история на религиите М. Елиаде.

Съществуването на калушарски групи както в Румъния, така и в Северозападна България, а и изключителните сходства между тях и така наречените русалии в Северна България се превръща в теоретичен препъни-камък по отношение на произхода и значението на тези практики. Оставям настрана това, че България и Румъния, респективно техните науки съседстват в състояние на близки непознати. Парадоксално или не отговорите по отношение същината на калушарските/русалииските обредни практики идват от една историческа перспектива подмината от гореспоменатите автори въпреки явното съзнание за нея.

Тази перспектива разкрива един общ културен субстрат задаващ общия модел на явлението характерно за двата етноса. Изводът, който се налага след изследванията на Ив. Венедиков е че ритуални практики съществували в миналото могат да продължат своето битие в различен тип култури на два етноса като се изпълват с нови съдържания и в някаква степен приемат нови форми.

В „ Медното гумно" Ив. Венедиков подробно разкрива процеса , при който древният тракийски култ към Залмоксис и свързаните с него практики се сливат с римския празник на мъртвите, т. нар. Розалии и в един по-късен период вече съществува като ритуал практикуван от войнишки общества на т. нар. лимитани (пазещите границата на Римската империя). Това което житието на св. Дазий ни дава като неоспорима информация е ,че към П-Ш в. празникът е военен, ритуалите се извършват само от групи воини.

Можем, обаче, да допуснем, че той е именно такъв, защото наследява култа към Залмоксис практикуван вероятно от малки общества на посветени в тайнствата тракийски воини-аристократи. В традициите на българската, а и на румънската фолклорна култура този модел остава непроменен и с него са свързани едни от основните характеристики на калушарските/русалииските групи и практики.

Вероятно на Д. Маринов принадлежи едно от най-автентичните описания на калушарския обреден модел. В „Народна вяра и религиозни народни обичаи" той замества румънската дума калушари (от kа1 — кон) с русалци стремейки се да изгради уникален български образ на наблюдаваното явление. Ив. Венедиков извежда дори насочената за българска дума русалци, русалии от името на римския празник на мъртвите Розалии, а М. Елиаде сочи Розалия като едно от прозвищата на свързаните с калушарите свръхестествени същества (zine - самодиви).

Калушар от ОлтСамо етимологичните паралели взети сами по себе си хвърлят дебела сянка на съмнение относно принадлежността на въпросните магико-ритуални практики към културата на отделна етническа общност. Известен факт, че калушарите се срещат само в Северозападна България, но в стремежа да се докаже българският характер на тези групи често се пропуска това, че калушарските дружини произлизат от селища с компактно влашко население. Дори празникът известен като Калуш в Ломско се празнува в околността на няколко селища създадени преди около 200 години от преселили се на юг от Дунава румънски селяни.

Именно там Д. Маринов прави своите наблюдения върху калушарските практики. Очевидно е, че на север и на юг от Дунава (естествената граница на Римската империя) съществуват едни и същи фолклорни форми, коренящи се в насложили се една върху друга древни традиции. Като продължават своето съществуване в народната култура на румънци и българи, тези форми се трансформират съгласно нуждите на възприелите ги общества, които заглушават едни сегменти и акцентират върху други.

Калушарската дружина е малка временна общност, състояща се от нечетен брой мъже, най-често седем според Д. Маринов, оглавявани от така наречения ватафин - фигура, изискваща пълното подчинение на останалите. Включването в дружината става посредством няколко нива на инициация. На първо място желаещият трябва да бъде преценен от ватафина, който взема под внимание неговите душевни и физически качества.

Кандидатът трябва да се ползва с добро име сред съселяните си, да няма склонност към престъпване на моралните норми; освен физически здрав, той трябва да бъде „здрав" по отношение нормите на колективния живот. Тази „чистота" на кандидата е задължителна, защото в своето битие на лечител ще влезе в контакт с опасни сили и всяка слабост би била пагубна за него и за другите. След като е одобрен от строгата преценка на ватафина, кандидатът приема изпитанието на неколкодневен очистителен пост, след което в присъствието на стари калушари е „осветен" с вода и специално заклинание изричано от ватафина.

От този момент той придобива статута на оглашен и следва истинското посвещение в тайните на калушарските обредни практики. Един от по-старите калушари встъпва в ролята на наставник. След като усвои всичко кандидатът полага клетва, с която се обрича да изпълнява своите калушарски задължения. От този момент става част от калушарската дружина и приема всички предмети, определящи го като калушар.

Знамето, тоягите, шпорите са войнски атрибути, които подчертават тази страна на калушарския колектив (по повод военния аспект на калушарската дружина изследователите подчертават, че при среща на две калушарски групи или едната признава другата за по-силна, или влизат в конфликт, който може да доведе и до смърт).

Създаването и отговорността за съхранението на калушарските магически атрибути се поема от ватафина. Знамето и тоягата притежават магическа сила (дори техните сенки са опасни), което означава, че са не просто знаци на войнска принадлежност, но и магически предмети, с които калушарите изпълняват своите ритуали. Шпорите са знак за това, че калушарят е ездач, вероятно те са заместители на коня като митично животно - медиатор, осигуряващо преход между световете (тук ще подчертая две , може би, важни връзки -митичният тракийски херос и Крали Марко със своя кон Шарколия).

Звънчетата наречени гъгровци се поставят на цървулите и имат апотропейна функция, особено по време на игра (многобройни са аналогиите в различни култови практики свързани с ролята на звънците и камбаните изследвани напр. от Дж. Фрейзър във "Фолклорът в Стария Завет"). Самодивските билки, които калушарите използват в своите ритуали създавайки връзка между човешкия свят и света на отвъдните сили, връзка която калушарският колектив трябва да осигури за да влезе в рисковано общение с тези сили опитвайки се да надмогне тяхното въздействие посредством тайнствата на своя ритуал.

Съдейки по атрибутите калушарите са воини-магьосници-лечители имащи досег с отвъдни сили нанасящи вреда на човешкото, реализирането на техните цели се извършва посредством ритуали, в които основна роля имат танцът и музиката. Всички действия на калушарската дружина се извършват в съпровод на музикален инструмент, а танцът е неотделима част от магическото действо. Ватафинът единствен в повечето случаи не танцува, а извършва основното свещенодействие или ръководи отстрани ритуалното действие.

Танцът на калушарите е изкусен, виртуозен, подчинен на особена драматургия и хореография, особено по време на ритуалното лекуване. За да се осъществи този танц задължително присъства посветен музикант, изпълняващ специалните мелодии на калушарските танци. Така например в Ломско кулминационният момент на катартичния танц е съпроводен от мелодията наречена Флоричика.

Танцът КалушМ. Елиаде обръща внимание на близостта между калушари и самодиви (румънски - zinе). Той счита, че отношенията им са парадоксално противоречиви. Танцът на калушарите имитира летенето на самодивите, но съшевременно те лекуват болния от самодивска болест. Самите самодиви във времето на калушарските игри пеят и танцуват нощем под съпровода на тъпани и гайди и дори имат свои знаменосец.

Използвайки самодивски билки в своите ритуали, знамето и тоягата, калушарите едновременно разчитат на апотропното им действие, но от друга страна те ги асоциират към свръхестествения свят. Неслучайно, калушарите се изключват от човешкия свят за тази една седмица и не правят свойствени за ежедневието неща (не говорят, не поздравяват, не се кръстят). Само ватафинът остава в постянната роля на медиатор между човешкия свят, калушарския колектив и свръхестествения свят.

Самодивите и калушарите са сдвоени образи на свръхестествения и естествения свят в тяхната неведома свързаност. В Русалската неделя се проявява антагонизмът между двата свята, като парадоксално човешкият е защитен от възприелите моделите на поведение и съществуване на самодивите калушарски дружини. Те самите са се превърнали в огледален образ на самодивите носейки техни характеристики, но и противоположни, на мъжкото начало, което осигурява възтановяването на реда чрез поредица от ритуални замени (вж. ритуала на лекуването описан от Д. Маринов). Ключ към дълбинното обяснение на калушарските ритуални практики М. Елиаде открива в мито-фолклорните фигури на румънските сантоадери, чиито образи са актуализирани от калушарите разиграващи един старинен мито-фолклорен сценарий целящ да примири болест и здраве, живот и смърт.


Русалии и Калушари

В българските села през така наречените "поганни дни" от Коледа до Богоявление ходят дружина русалии, 20-30 момци все по двойки, предвождани от балтаджия и кесаджия. Помагат им 1 юзбашия, двама чауши, 2-4 слуги и 2 калаузи /съгледвачи/. Всички са облечени в нови дрехи и на гърдите си имат две червени шамии, поставени на кръст, накичени с пари и труфила. Балтаджията носи в дясната си ръка една секира, а всички останали - голи мечове, вдигнати нагоре. На божик /първия ден на рождество/ те се прощават с близките си, сякаш, че отиват на война и се събират у черковния настоятел. После тръгват да обикалят по селата и се завръщат едва след 12 дни. През всичкото време те пазят следните правила:

1. Не говорят помежду си освен вечер и то малко и тихо.

2. Не се кръстят, когато ядат, не благославят, когато пият, не поздравяват, когато срещнат някого.

3. Вървейки в двойки /по двойки/ един след друг, те не позволяват никому да пресече веригата, да мине между тях и всеки стъпва в стъпките на предходника си. Само болни могат да разцепят хорото им когато играят и да седнат на средата за да оздравеят.

4. Никога не газят вода: малките вади прескачат, реките минават с кола.

5. Ако някой от дружината изостане поради някаква причина, другарят му не го напуска, а стои при него и маха с меча си над главата му да го пази от зли духове

6. Когато спрат да нощуват, не се делат, всички остават в една къща, по-широка, за да могат да се съберат и други гости.

7. Ако пристинат в село, от което е някой русалиец, той не смее да се среща с роднините си.

8. Дружината изпраща напред калаузи, за да предупредят селяните за пристигането си и посрещната тя бива с почести - както и да не би да се срещнат с друга дружина русалии и да се сбият.

9. Срещнат ли по пътя си кладенец, сухо дърво, стари гробища, кръстопът, обикалят ги три пъти и прекръстват сабите си, като ги опират с върха о земята и извикват "ехее".

Всякя заран в течение на 12-те дни тъпанарите разбуждат русалиите и балтаджията им прави преглед, минавайки бързо със секирата си край нозете им. После потеглят след двамата свирци, които ги придружават неотлъчно заедно с тъпанаря. Чаушите пазят четата отстрана. По кръстопътищата и всред село те играят хоро, после обикалят къщите и прекръстват всекиго с мечовете по чело "за здраве".
Русалии от събор в Петрич

Русалии от събор в Петрич

Така биват прекръстени и дюкяните на три места - на вратата, на огнището и на трето място, което е в прав ъгъл с тях. В къща с лехуса* - жена не влизат, такава жена се смята за нечиста. Калаузите пазят да не срещне дружината други русалии, защото тогава двете дружини се сбиват и никоя не отстъпва, докато не падне кръв. Мъртвите в такива случаи се погребват на място без опело и сега се сочат тук-таме "Русалийски гробища".

Ако ли дружината е много по-слаба, тя се подчинява без бой на противника и минава в знак на покорство, под две съединени с върхове саби на по-силната дружина. Преди залез слънце дружината се прибира винаги в къща, да не я завари нощтта на открито. Дружината се връща срещу Богоявление и отива право в черквата, да и чете свещенника. Който не е четен, щял да полудее.

Свещеника чете молитва и ги ръси, както са с капи на главата и без да се кръстят пред архиерийския стол, в средното отделение на черквата. После отиват надясно, излизат из дясната врата, но гологлави. Тогава те се кръстят, палят свещ, прощават се взаимно и целуват ръка на всекиго, когото срещнат, като новопокръстени християни. Дрехите им биват опрани на кладенеца или на реката - вън от къщи. Заранта на Богоявление колят курбан един овен и се веселят общо.

В Северна България през месец май ходят дружини русалии или калушари, винаги нечетно число 3,5 най-често 7 души.Начело стои един ватаф, който поучава. Понякога званиетосе получава в наследство от бащата. Той избира своите хора, като гледа те да бъдат пъргави и здрави и да издържат големи душевни напрежения. Облечени са с обикновени дрехи, само че на калпака си слагат китка от лековити билки, на нозете си обуват опинци с железни дрънкалки и звънчета, а в ръка държат тояга до метър и половина, която долу е подкована с желязо и зоастрена, за да може да се забожда в земата, когато танцува калушарът и е нашарена и окичена с дранкулки, за да звънти когато се прехвърля от ръка в ръка.

Играчите ходят по селата и играят за здраве и плодородие или за лекуване на болни. Свири им на кавал или на гайда един свирец. Свири им разни видове ръченица с "чести"стъпки и специалната мелодия "флоричика", която докарва играчите до захлас. Докато танцува никой калушар не смее да говори. Когато ще лекуват в някоя къща, приготвят им ново гърне с "неначената" вода и нова паница с оцет. Болният бива донесен на черга и сложен на земята. Тогава всички калушари се хващат на хоро в кръг и само ватафът остава извън, държийки знамето от бял ленен плат със зашити в 4-те му ъгъла чародейни билки и паницата с оцета, давайки заповеди.

Отначало се танцува по-кротко, после стъпките зачестяват - хващат чергата с болния и го подхвърлят нагоре. Ватафът влиза в кръга, трие болния с оцет от паницата, надвесва знамето отгоре му, духа го на четири страни, дава му да сръбне от оцета и се оттегля. Отново калушарите почват да играят, прескачат болния с възклицания три пъти.

После те играят около в гърнето с вода, в което са турени целебни билки. То е сложено на бял месал и покрито с кърпа подарена от болния. Обикалят го три пъти и под звуците на свиреца заиграват по-живо. Ватафът ги поръсва с вода от гърнето и мъмре заклинания. Тогава той дава знак да започне "флоричката". Танцът става вихрен, калушарите сякаш не стъпват на земята. По даден от ватафа знак най-старият калушар, който води хорото, махва с тоягата си и разбива гърнето.

В тоя момент болниат трябва да скочи и да побегне оздравял, а един-двама калушари да изпаднат в несвяст. Без такъв припадък няма оздравяване на болния. Тогава останалите почват да свестяват падналия си другар с танци в обратна посока. Съвземането трябва да стане бързо, понеже в противен случай падналият изстива и не се пробужда вече. Калушарите играят от понеделник до неделя.

После се връщат в селото си, предават тоягите си на съхранение у ватафа, свалат украшенията си и сядат да се веселят цяля нощ, делейки получените дарове и пари. Те знаят някои правила близки до русалийските, не поздравяват никого срещнат, не газят река, не се делят един от друг, не играят с друга дружина в същото село.

Вярва се, че където играят ще има богата реколта по ниви и лозя и здраве по хората и лекуват всякакви болести, особено треската, която върлува край Дунав. Лекува се дори болно добиче, като калушарите насипват малко сол около него и играят в кръг, газейки солта. Ако някъде обадят, че се явявал нощем таласъм, калушарите играят и там за да го прогонят. Името калушари идва от умалителното калул-кончета, дървени кончета или тояги за игра, нещо като хората с тоягите.

Лехуса или леуса или левуса е българско диалектно название на родилката. Произлиза от гръцката дума елеуса, в превод милостива, с която често се назовава Пресвета Богородица. Според българските народни вярвания лехусите могат да са и женски духове, които идват при родилките до 40-ия ден след раждането. Ако не бъдат спрени, донасят болести, лудост, смърт. Затова при майката и бебето до този ден винаги трябва да има някой, а след изтичане на 40 дни се омесва медена пита, за да ги умилостиви.
ЛИЛИ СТИЛ - ЛМ ЕООД
*Вижте на картата къде се намираме
Каталог - Модели
• Детски народни носии

• Северняшки носии

• Тракийски носии

• Шопски носии

• Пирински носии

• Калушари

• Сценично облекло

• Аксесоари

www.narodninosii.com
• Начало

• За нас

• Ушиване по поръчка

• Плащане

• Доставка

• Къде се намираме?

• Контакти

• Условия за ползване

• Използване на Бисквитки

© 2009 - 2018

Всички права са запазени от ЛИЛИ СТИЛ ЛМ ЕООД


nerasoft v3.0.8.0